Колелото се завърта

Лада заведе жената в най-близкото населено място, където чрез заплахи и убеждения успя да осигури медицинско обслужване. Беше решена да разбере какво бе станало. За щастие се оказа, че пострадалата само спи. Лада остана до нея няколко часа преди жената да се събуди. Когато това стана слънцето стоеше малко преди обяд. Щом жената отвори очи и видя Лада до себе си тя попита:

- Какво стана?

- Не знам - отвърна Лада. - Ти ми кажи. Бях в гората и те намерих да се криеш уплашена и да молиш за помощ. Щом попитах какво е станало ти каза само, че е прекалено късно за помощ и припадна.

Жената свали поглед виновно и замълча. Лада разбра, че тя все още не е готова да говори. За това тя стана и отиде до вратата. Нямаше намерение да си тръгва, не още, но трябваше да се раздвижи. На вратата тя се спря, обърна се и каза:

- Поне кажи как се казваш, за да знам!

- Ще ти кажа, - отвърна жената. - но предполагам по-късно. Ще ти разкажа и какво се случи и къде, надявам се да ме разбереш.

- Ще те разбера - каза Лада и се усмихна насърчително. - А сега си почивай! - след това тя излезе.

Един до два часа по-късно Лада влезе в стаята с две пазарски чанти, в които носеше много храна. Щом видя храна лицето на жената в леглото светна от радост. Тя усети дълго спотайвания глад. Това, което Лада видя в очите и бе напълно очаквано. Вълчицата предполагаше, че жената не бе яла от доста време, а храната можеше и да я предразположи да говори (както става с всички). Лада подаде цял хляб при което получи благодарствен поглед и изглежда това бе единственото, което щеше да получи от благодарност, защото жената не можеше да говори от глад.

Щом жената взе хляба тя започна да къса големи парчета и да лапа лакомо като дете. Цялото легло се покри с трохи. От бързането да се нахрани жената едва преглъщаше.

- По-бавно! - каза Лада загрижена. - Не яж толкова бързо!

Жената преглътна каквото имаше в момента в устата си и каза пресипнала:

- Не съм яла от дни. Предпочитам да умра задушено в храна отколкото от глад.

- Само не умирай - каза Лада и седна на един от двата стола в стаята. Тя се облегна и започна да гледа с интерес и радост лакомията на жената.

Половин час Лада наблюдаваше хранещата се, която на всяка хапка се опитваше да благодари. След като гладът беше утолен до някъде тя забави скоростта си на ядене. Лада разбра, че тя ще говори. Погледите им се срещнаха. Разбраха се без думи. Жената не бе сигурна дали да говори, но окуражителния поглед на вълчицата и даде смелост да го направи.

- Ами... не знам от къде да започна... - каза жената.

- Кратко представяне? - предложи Лада

- Името ми е Валерия и съм израснала в пансион. Там съм откак се помня. Там бях до деня, в който ти ме намери...

- Беше нощ - поправи я Лада и добави. - Аз съм Лада, приятно ми е.

Лада подаде десницата си. Валерия я пое и каза нещо, което обърка Лада:

- Приятно ми е да се запознаем лично Лада. Отдавна се надявах да те срещна.

Вълчицата дръпна бавно ръката си без да отделя поглед от застиналите в нея очи. Лада не виждаше нищо специално в тези две човешки очи, ала те я гледаха с нескрит интерес. За това тя реши да попита направо:

- От къде ме познаваш?

- Преди известно време, ти сигурно не помниш, че ти беше цяла революция. Ти носеше нов дух със себе си. Ти ни възроди.

- Направих това за много народи... Но е било много преди ти да се родиш. Може да си чула историята на народа си. Ти от кои си?

Валерия извърна глава към вратата и каза:

- Отговора ми ще трябва да почака.

В този момент в стаята влязоха медицинска сестра и двама санитари.

- Извинете, но така и така сте в болницата искаме да направим изследвания, защото се опасяваме за здравето ви - каза сестрата и почака разрешението на Валерия.

Жената кимна. Двамата санитари взеха леглото заедно с Валерия в него и излязоха от стаята оставяйки сестрата сама с Лада.

- Роднина ли сте? - попита сестрата.

- Не - отвърна Лада. - Аз я намерих. Съмнявам се, че има роднини. Каза, че е израснала в пансион...

- Тогава... - започна сестрата. - Що осигурим социално лице, което да се погрижи.

- Не, оставете! - възрази Лада. - Аз ще се погрижа. В момента нямам спешна работа. Бих могла да остана тук.

- Благодаря ви! - каза сестрата и излезе.

Лада въздъхна и се обърна към прозореца.

- Чакам отговори от Валерия. Тя ми е нужна - каза си тя тихо.

Първите няколко часа от чакането Лада прекара като статуя вперена с поглед, вперен в пейзажа отвъд прозореца. Стъмни се, но вълчицата не светна лампите. Единствено външни светлини и сините и очи светеха мъгливо.

Накрая към десет вечерта вратата на стаята се отвори. Лада се обърна с надежда. Някой светна преди тя да бе успяла да го види. Това заслепи вълчицата. Ти извърна глава и покри лицето си с длан. След това съвсем внимателно тя поглеждаше през пръсти, за да могат очите и да свикнат.

На вратата стоеше Валерия в болнични дрехи. Тя изгледаше изморено и бледа. Зад нея дойдоха санитари с леглото и. Те влязоха и мълчаливо върнаха леглото на мястото му след което напуснала стаята. Валерия прекоси стаята и седна изморена на леглото. Тя не погледна Лада, а сведе поглед, което показа на вълчицата, че нещо я тревожи.

- Лада, аз никога не съм те познавала толкова добре колкото ми се искаше. Онова, което казах... Имах предвид, че виждам образа от въображението си когато слушах как си ни спасила. Освен красива и благородна жена ти си и смел войн Лада...

- Благодаря, но кой е народа ти? - каза Лада.

- Моля да ми простиш за това! Аз съм Колелото на Съдбата... - каза Валерия.

- Адара!? - удиви се Лада.

Валерия вдигна поглед към Лада и каза:

- Не аз не съм Адара. Както вече казах името ми е Валерия. Причината да израстна в приют бе, че майка ми реши да ме забрави.

- Майка ти е Адара? - попита Лада.

- Тя е моята майка - най-висша сред Желателите.

- Но тя е преди всичко Лечителка и това, че има дъщеря означава, че... - Лада не можа да се доизкаже. Информацията, която и даваше Валерия бе прекалено невероятна.

- Ако майка ми има внучка то тя ще умре независимо дали е Желател или не. Съдбата на Междинна Светлина е отвъд всякакви вселенски правила.

- Значи Адара, лечителката Адара, има второстепенно място в Колелото на Съдбата? - попита Лада доволна.

- Точно така. Всеки обитател на Междинна Светлина има своето място по пътя на свободата. Лечителката ражда майка, майката - лечителка докато не дойде денят, в който вселената ще се покрие с огън и лечителката ще има силата да излекува болката на този, който ще спре вечния огън и ще донесе светлината.

- А сега Адара се страхува от нова лечителка? - попита Лада.

- Да, но тя предполага, че тук е невъзможно да направя каквото и да е. И все пак тя не предполага, че тази, която ще я замести е вече на път. Ако сега умра Адара ще излезе от Колелото на Съдбата и то ще се завърти, убивайки всеки Желател, който е дръзнал да се изправи. Ще настъпи нов ред, но има неща който никога не ще се променят - Страшния Съд. Адара няма силата да застане срещу този, който ще го поведе и не знае кой ще го защити.

- Аз ще те пазя тогава - заяви Лада.

- Това е твоята съдба - обясни Валерия. - Затова си тук сега. Ти върна много хора и народи към света, за да заживеят отново своето време. Благодарение на теб нищо в тази вселена не загина напразно и завинаги...

Вратата се отвори и в стаята влезе медицинска сестра със спринцовка пълна с полупрозрачна течност. Тя мълчаливо вкара веществото венозно в кръвта на Валерия и напусна стаята. Щом тя си тръгна Валерия потръпна и затвори очи. Тя прошепна:

- Не знаех, че тази отрова съществува на този свят.

- Отрова!? - Лада беше ужасена.

- Да - засмя се Валерия. - Странно, нали? Току-що бях отровена от вещество, което се среща само и единствено в родния ти свят. Нищо чудно да е едно от малкото неща, които човечеството помни.

- Ако си права до сутринта Колелото ще се завърти, помитайки цялата вселена в един гигантски, унищожителен въртеж. До сутринта един Желател ще получи това, което винаги е искал - свободата.

- Точно така - каза Валерия и се пресегна да изгаси лампите. - Сбогом, Лада!

Светлините угаснаха. Вълчицата погледна за момент спокойната Валерия, която с нищо не показваше, че умира. Лада огледа света през прозореца. Това живо същество, изживяло толкова не искаше да приеме, че ще се промени отново. Тази промяна нямаше ли да доведе до война? Щеше ли светът да понесе още една? Лада отвори прозореца и скочи навън. Мракът я погълна бързо. Скоро от нея остана само далечната светлина на две светещи в синьо, мътни очи, които наблюдаваха света.

Предстоеше още една битка. Поредна, но не и последна. Битки щеше да има докато Желателите съществуваха, докато един от тях не прояви храброст и сила, за да се изправи срещу съдбата и да я подчини на волята си. До тогава Лада можеше само да наблюдава и пази. Тя бе създала законите на вселената. Благодарение на нея нищо не изчезнало в тази вселена. За нея времето вървеше по-бързо от когото и да е било друг. Въпреки, че още веднъж в своя вечен живот тя се губеше в сенките, нейното време пак щеше да дойде...