Случвало ли ви се е да седите безполезни и изпаднали в дълбок унес,омаяни от негата на ежедневието,уморени от вечно повтарящия се цикъл на еднообразния ви живот - да стоите ненужи в заника на
следобеда, заети да оплаквате собственото си ненужно съществуване? И тогава се случва неочакваното, немислимото. Един светъл лъч от залязващото слънце преминава през студения ви прозорец, заковава погледа ви върху себе си, мъчи се да ви избяга, прекосявайки пространството на цялата стая, докато накрая не се забие целеустремено в златното заглавие на една от книгите в библиотеката ви, заслепявайки ви и обагряйки прашинките по пътя си в златисто. Изтръпвате от тази неочаквана сетивна атака.Стоите втренчени в проблясващото златно на забравената книга. Отново сте като хипнотизирани, но вече не от сковаващата ви безпомощност на еднодневки във вечността, а от чудесното, необичайното, което току-що ви се е случило и продължава да ви притегля като магнит към себе си.Тогава ставате от
дървения стол с кехлибарената облегалка и се отправяте към оказаната ви посока.Усещането да
държите томчето с черна подвързия в ръцете си е просто неописуемо. Но вие сте знаели, че това е трябвало да сторите отдавна, но сте го отлагали в дълбините на съзнанието си, скрито, до този момент.Сядате на креслото до камината и усмихвайки се на слънчевия лъч отгръщате първата страница. Знаете - време е пътешествието да започне. Все едно сте отворили портала към друг свят, който винаги сте бленували да видите.Този, който винаги съвувате...
В литературния и културно- исторически контекст битува клишето за книгата като прозорец към други светове. Може би позтъркахме още малко тази установена максима с художествения увод,с който избрахме да започнем нашето съчинение, но това се налага с оглед на въздействените внушения, които искаме да пресъздадем в това знаково пътешествие през многозначните полета на литературата.("Склонността да създават символи – постоянно да се употребява едно нещо, за да представя нещо друго и отново и отново да се променят значенията, след като веднъж са били създадени – отличава хората от всички други животни".)
Още с излизането си през юли 1890 г. романът на Оскар Уайлд предизвиква полюсни реакции и оценки. Разпъван от критиките на викториянска Англия, от едно общество, което самосъзира своите недъзи, " Портретът..." се оказва своеобразен манифест на авторовите идеи- аплогия на красотата,месиастичност в значещата роля на твореца, чудото на творението,уникално естетическо изразяване и изобразяване,което прави от писателя законодател на естетизма в Англия. А всъщност тези художествени позиции изобличават същността на Уайлдовия индивидуализъм.
Понеже концентричен център на следващото изложение се явява само това произведение от авторовия творчески фонд, ще подходим към единствения уайлдов роман чрез един своеобразен херменевтичен подход,с който да се обърнем към самия текст, като първооснова на всички изхождащи от него интерпретации.

Въпросът за заглавието винаги е бил натоварван с всевъзможни семантични товари и е предизвиквал разнопосочни критически интерпретации. Само по себе си явлението, нуждата на твореца да самоназовава
труда си е достатъчно знаково показателен за първозначението но акта на онасловяване. Съвсем
кратко тук ще припомним, че културната, социалната, дори природната еволюция на човека е пряко свързана с належащата нужда от слово, било сакрално или профанно, което да хармонизира битието и да го самоизговори като такова. (" В началото беше Словото".)
Оскар Уайлд озаглавява своя роман “Портретът на Дориан Грей" и задава предварителен модел на читателското възприятие (модел, който по - късно рецептивната теория на Яус ще изговори като особен вид тънък психологизъм върху възприемателското четене). Тази теза - за името на дадено произведение, като насочващо към някакви иманентни смисли, като пътепоказател за внушенията на самия текст,е широко разпространена в критическите текстове. За нас тя е ключът към цялостта на интерпретираното произведение. Изговорена през призмата на Просвещенското виждане за романово заглавие, гореизложената теза мисли заглавието и като "рекламното лице" на книгата. И така -" Портретът на Дориан Грей"...
С леко структуралистко намигване да обърнем внимание на граматическото значение на пълния член на лексемата "портретът" - това е вид изразяване на особена показност, ситуиране на портрета в епицентъра на семантичната ситуация. Още тук акцентът се поставя върху отразения образ.Рефлексията е устойчив похват на изображение в художествената литература.Това е и един от най- интересните методи за пречупване на различните повествователни нива. Но за разлика от отражението , получено в студената повърхност на огледалото, където отразеният обект е условно същият като отразявания, то при рисувания
портрет интересното явление е фактът, че се вмества и трета права ( може би хипотенузата на
прословутия триъгълник на ), това е авторовата интенция на художника, която обагря
възприемането на изображението с изключително субективни конотации. Така върху отразения обект се наслояват чуждите светлосенки, които в крайна сметка рефлектират и върху първообраза на изображение.Нещо повече, в "Портретът..." с развитие на романовото действие ще се окаже, че художникът Базил е нарисувал много повече от една обикновена картина, той е вплел вътре и част от лиричната си душа, която ще играе ролята на съвест за Дориан Грей.
Макар и показно насочен към изобразяването на антагониста физически и душевно, романът сякаш нарочно, подгонил определени внушения, крие героя от погледа на читателя, бяга от телесното му изваждане на повествователната сцена. Цялото смислово тяло на първа глава е лишено от физическото присъствие на Дориан. Но именно тази липса поражда говоренето като смислозапълващо зейналата празнина. Художникът Базил и неговият приятел денди - лорд Хенри са натоварени с тежката задача да попълнят
телесното "нямане" на героя чрез своите впечатления , както за човека Дориан, така и за образа му от портрета. По този начин двамата съзиждат една предварителна представа за героя, представа, която предстои да бъде или затвърдена в читателското съзнание, или отхвърлена от него при директното стълкновение с героя. В тази ситуация обаче, Базил има предимсво при изговарянето на реалносъществуващия в романовата права персонаж, защото в друга, преразказана в книгата ситуация, той вече се е запознал с Дориан. В неговото съзнание образът се характеризира с конструктивна цялост. Но въпреки реалния физически контакт с героя, преценката на художника е замъглена със собствената му субективна ангажираност, която се изразява чрез обичта, чрез виртуозно тънко представения еротизъм, който говори на високия
глас на естетизма. При срещата си с Дориан, Базил се увлича по него и тази емоционалана свързаност кара художника да въздигне апотеозно своя любимец на пиадестал. Тази привързаност поражда страх за случването на срещата между Дориан и лорд Хенри. Боязънта е израз на едно интериорно интимизрано състояние, в което Хенри е заплаха, а Дориан обект на ревност. В крайна сметка този страх се оказва оправдан, защото при появата си, модела за портрета е привлечен от личността на лорда. Още тук, в началото, Хенри придобива мефистофеловските черти на изкусителя. Разбира се тук, когато говорим за ревност, се налага уточнението , че това чувство не е породено
от някакви хомосексуални предпоставки, както предполагат някои изследвания, а е израз на нещо
по - дълбоко, по - вътрешно предпоставено. Дотолкова, доколкото постъпките на героите в романа се ръководят от тяхната емоционалност, то ревността е израз на страха от загубата на Аза. Базил се страхува, че ще изгуби себе си при отчуждаването с Дориан. Доказателство за това намираме в конституирането на портретният образ като самостоятелна функционираща символна единица. При предложението на лорд Хенри за публично представяне на картината с мотива, че тя ще спечели световна популярност на автора си, Базил категорично отказва. Защо е аргументирано дословно в текста: "Вложил съм в него твърде много от себе си...Истинската причина, заради която няма да изложа портрета,
е страхът ми, че в него съм разкрил тайната на собствената си душа.". В тази ситуация страхът се
трансформира в друга смислова ос - той е продукт на реалната заплаха от прекомерно разкриване на себе си, от болезнено разголване на интимизирания свят на духа. Базил спазва своето обещание и не излага творбата си в никоя галерия, където да е пред острия екзаминиращ поглед на зрителя. Той го подарява на Дориан със смесени чувства, можем да отидем твърде далеч и да натоварим с допълнителния смисъл на скрито послание, на тайнопис образа на портрета , но за това становище няма достатъчно доказателства в текста.
Освен Дориан, около чиято личност се конструира смисловата цялост на романа, лорд Хенри е другата фигура,която е "замесена" в разобличителната концепция на книгата. Той е енигматичен,противоречив, зареден с ироничен заряд, от чиято сила се възползва острият му език. Присъствието на този персонаж дава повод на изследователите да търсят метатекстова обвързаност с шедьовъра на немския писател Гьоте - "Фауст". Макар, че инферналните черти в образа на лорда са смекчени от естетическите възгледи на Уайлд, приликата му с демона на изкушението намира своите основания в двата текста. И Мефистофел,
и лорд Хенри притежават /не/обяснимата другост, която се оказва твърде магнетична за поддалите се на тяхното влияние герои. И двамата боравят с оръжията на изкушението - предлагайки знание, друга гледна точка, която разширява концепта за мирозданието. Героят на Уайлд не осъзнава напълно ролята
си на своеобразен прелъстител. Той борави със силата на своето слово , което се оказва твърде
убедително, притежаващо харизматичната сила , с която да влияе на речевия си възприемател. Лукавството е чуждо на този персонаж, той се задоволява да се самоопределя чрез действията си само в ролята на изкушаващ. Доколкото подмамянето чрез лъстене в християнската традиция се възприема като презумпция изключително на дяволското, то вследствие и функцията на героя като водещ другия по "различни
пътеки" се обагря и обяснява с инферналното. И Базил, и лорд Хенри присъстват най - силно в
началото на романа. Тяхното физическо "имане" е най - мощно осезаемо във физическото липсване на Дориан. В негово отсъствие те са действащите персонажи, които задвижват романовото действие чрез словесността си, както вече бе изтъкнато. И въпреки това, дотолкова, доколкото смислопораждащ център на разговора между тях е образът на Дориан Грей, то те са непрестанно гравитиращи или около
портрета, или около човека. И докато Базил изчезва от полезрението на читателя след завършването на шедьовъра си, само за да се появи отново в края на романа и окончателно да изчезне след случването на смъртта си, прозрял, че въплътената му в картината душа също е мъртва, то лорд Хенри фреквентно се
появява в периферията на обемащото се от Дориан романово пространство като негова сянка. И ако наистина се вгледаме по - добре в текста ще съзрем, че отчетливото присъствие на лорда в зачеването на романа постепенно избледнява, разсейва се, размива очертанията си в огледалото на романовия наратив.
Когато съвременниците на автора се запознават с творбата, те оприличават Оскар Уайлд именно на героя му лорд Хенри. Приликата им би била основателна дотолкова, колкото и двамата в известна степен десакрализират институцията на брака и се отдават безразсъдно на своята прикрита тъмна страна.
И двамата са чудаци, и двамата са възприемани нееднозначно от заобикалящото ги общество, и двамата си служат със своето слово, саркастично разобличавайки пороците и тесногръдието на своето съсловие. Но това са само субективни наблюдения, оборени от самия писател: "Мисля, че съм Базил Холуърд, другите
мислят, че приличам на лорд Хенри. А аз бих искал да бъда Дориан Грей, но може би в някое друго време". Дориан е безспорният шедьовър на Оскар Уайлд. Не в смисъла на изобразяване с изключителна прецизност на човешкия характер, а като задълбочено вглеждане в едно единствено могъщо желание. Това е
заклинателния акт, могъщ изразител на най - големия човешки копнеж, който сам по себе си е деструктивен за човешката припода. По Фаустовски Дориан пожелава непростимото, непозволеното, предхождащото грехопадението. Той мечтае красотата на вечната си младост, мечтае нейната греховна сладост. Претворено
в безплътната одежда на думите, заклинанието на Дориан гласи: "Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът!...Бих дал душата си за това!". В тези думи е закодиран целият семантичен багаж на повествованието. В суетен стремеж да запази младостта и красотата си, героят е готов да
жертва единственото безсмъртно притежание според христианската есхатология - душата си. Този лексикален код се оказва завръзка и развръзка на романовата фабула. Макар и изречени в началото, те са ядро на книгата. Погледнато от този ъгъл желанието на героя е обречено на провал - така или иначе той
губи твърде много от себе си.

"Портретът..." не е роман за човешкия избор, това е роман за последиците от него, накърняващи душата на личността. И именно тук е основната разлики с Гьотевата творба. Достигайки до формулировката на това свое сакровено желание, Дориан преминава пътя на изкушението.
При срещата си с лорд Хенри, младият хедонист влиза в ролята на съблазнения. Личността на лорда неимоверно го привлича, той усеща излъчвания от него магнетизъм, прелъстителната му сила. Дориан е удивен от виртуозната словестност на своя събеседник. В диалога си двамата разкриват по малко от себе си един на друг - Дориан своя копнеж по живот, а лорда - своята философия за безвъзвратната му
мимолетност. Това е катарзисен момент за главния герой, който му помага да заяви своето пагубно желание. Следходната ситуация, представена ни в хронологията на романовото действие, поставя Дориан пред първото му изпитание и разказва за капризната любов на героя към младата и талантлива
театрална актриса. В любовните си взаимоонношения със Сибил Вейн, Дориан сменя своя ролеви модели и се превръща от изкусен в изкусител. От двамата той се оказва homme fatale. В следствие на неговата неискреност и каприз, Сибил отнема насилствено живота си, неспособна да понесе изкуствеността на една любов, на която тя се отдава с цялото си същество.

След това израждане в един безчувствен модус, Дориан разбира, че неговото желание е станало възможно. Това е едно от авторовите решения, освен високата стилистичност на изображение и великолепната персонажна система , които правят от “Портретът...” връх в творчеството на Уайлд. На пръв поглед нелогично за модернистичните си възгледи, ирландският творец допуска ирационално решение на желанието на героя си. Като пасаж от вълшебна приказка, типично за естетиката на Романтизма явление, звучи въплъщаването на душата в един “ръкотворен”/ако си позволим преекспонация на Пушкиновтат метафора/ предмет. Но тук фокусът не е поставен върху избраната ирационална стратегия, а върху зловещите последици на това да подчиниш живота си на едно безумно желание, полагайки същността си в направен от друг предмет.

Дориан добре разбира цената на своя избор, точно за това страхът от последствията го следва неотлъчно, за това и решава да скрие портрета – тази своя срамна тайна, от очите на другите. Въпреки, че картината е заключена и изолирана от света, тя е по - магнетична за своя притежател повече от всякога. Дориан винаги завършва своите пътешествия и подвизи пред портрета, съзерцавайки го в израз на някяква извратена наслада към себе си, защото неговият интерес е показателен не за друго, а за едно мазохистично воайорство над истинската му същност. Той стига дори твърде далеч убивайки дори тънкия глас на съвестта си в лицето на Базил, като първо споделя с него своята тайна, причастявайки го към нея. Акта на убийството е своеобразно въстание на Дориан срещу неговия създател / нека не забравяме, че всъщност истинският Дориан Грей е заключен в картината, а неговото вечно младо копие, нарисувано от художника е заело овакантеното му място в света на книгата./

Финалният жест е знаков за романовите внушения. Дориан погубва сам себе си, най – накрая прозрял гротескната грозота на същността си, подгонен от миналото си в лицето на брата на Сибил Вейн, който се е заклел да отмъсти заради злочестата и съдба. Това е единственият възможен изход за предварително обреклият се на пагубна участ герой.

По подобие на много европейски и световни писатели,, доказвали себе си в своеобразна жанрова градация, така и за Уайлд романът се оказва върхови жанров опит, въплътил авторовия талант. В много отношения “Портретът...” може да се разглежда като водещ в европейската литературна традиция. За това, а и заради уникалната наративна стратегия, използваща въздействието на естетическите експресивни възгледи и мироградящата сила на диалога и на словестността въобще, правят тази книга едно от най – четените и обичани произведения и до днес.