Нощта е тиха, даже вятър не потрепва

небето слязло ниско - чак луната затъмни

горещина и задух, как не ми олеква,

от чувството, че съм в затвор от четири страни.

Бездушно лято и изстрадала природа

убива всичко, мен пък ми тежи,

че се изражда на човека рода

превръщайки мечтите си в идея за пари.

Рецесия, инфлация, цени и политика,

унищожават утре, съвестта мълчи,

единствено виновно чувства се перото на лирика,

защото няма шанс за оптимизъм да твори.

Сирени в мрака, стържат тишината

разтърсват мозъка ми: "Пак ли някъде война?"

проклинам дяволската сила на парата

и сгърчвам се безпомощно, една пионка в затвора на века.

Мъждука някъде самотно в мене

фитилче за борба, срещу покварата на нашата Земя,

но няма сили то със светлината да се слее

объркано и тлеещо изпепелява душата ми в нощта.

Изпепелена тя никога не ще да проумее,

какво е нужно повече на всеки жив в света

когато има свобода, вода и къшей залък

с възможност в мир да ражда и отглежда своите деца?