Нощта е тиха, даже вятър не потрепва
небето слязло ниско - чак луната затъмни
горещина и задух, как не ми олеква,
от чувството, че съм в затвор от четири страни.
Бездушно лято и изстрадала природа
убива всичко, мен пък ми тежи,
че се изражда на човека рода
превръщайки мечтите си в идея за пари.
Рецесия, инфлация, цени и политика,
унищожават утре, съвестта мълчи,
единствено виновно чувства се перото на лирика,
защото няма шанс за оптимизъм да твори.
Сирени в мрака, стържат тишината
разтърсват мозъка ми: "Пак ли някъде война?"
проклинам дяволската сила на парата
и сгърчвам се безпомощно, една пионка в затвора на века.
Мъждука някъде самотно в мене
фитилче за борба, срещу покварата на нашата Земя,
но няма сили то със светлината да се слее
объркано и тлеещо изпепелява душата ми в нощта.
Изпепелена тя никога не ще да проумее,
какво е нужно повече на всеки жив в света
когато има свобода, вода и къшей залък
с възможност в мир да ражда и отглежда своите деца?
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me