Ето я!

Разкъсва пак нощта

със случаен сноп лунни лъчи.

Черната й роба се свлича

бавно на земята,

но така и не съблича черното

във нейните очи.

Под тази нощ е

друга, следваща, поредна...

нова,още една...

Навлякла е с хиляди нощи

своята душа.

Питам се -

дали когато в нощи я облича,

по-малко се страхува от нощта?

А очите й все още са

разтворена книга,

която все няма

кой да чете.

Веднъж. Случайно.

Странник.

По редовете й задъхано премина

и разбърка двусмислено думите,

За спомен -

откъсна си страница, две.

За сбогом -

навсякъде остави многоточие

и черни знаци,

издълбани в белите полета.

Замина си. Внезапно...

... така и не разбрал,

че истински чете се

само между редовете.