Рана съм... Знам! И кръвта все не спира... Уж зарасвам... Уви! Отново път си намирам. Уж забравена, захвърлена в старите спомени, все изкачам от някъде, път прокарала с ноктите... И линееш! Сънуваш ме! Ръце протягаш към мене... Но, прости, аз, далече съм..., твоя свят не е за мене! И до днес не разбрах, защо така ме обичаш... Все съм друга, различна... И на теб не приличам! Не харесвам дома ти от стъкло и стомана... Аз обичам градините със цветята на мама... Аз обичам света ми да ухае на дъжд... Ти харесваш „Armani", „Ralph Lauren", „Hugo Boss"... Аз обичам до лудост да тичам в полята, в тиха вечер да заспивам с песента на Луната... В твойта приказка молиш ме тихо да вляза... Не е приказка..., мрак е, потърси светлината! Рана съм... Знам! И на мен си приличам! Не разбирам обаче, защо така ме обичаш...?