Ноември

През леко открехнатия прозорец тайничко се промъкваха последните ноемврийски лъчи, носещи зимния мрак и аромата на задушеност и смърт. В мъгливия въздух, някъде там в далечината се виждаше един кoмин. Голям, величествен, бетонен... Сив и скучен. Седял там достатъчно дълго за да забрави годините си. Седи и бълва. Отрови... Създава убиваща, но романтична обстановка с изкуствената си мъгла. Сега той трови не само дробовете ми, а и провокира в мен студени и мрачни мисли. Горкият! Никой не би искал да е вдъхновение на черни мисли за загубено щастие...

Февруари

Нещо ми се виждаш озлочестял, друже. Провесил си нос и... Като, че ли си отслабнал. Да не си се самоотровил? Това дърво в основите ти не го бях виждала до сега. Може би не от този ъгъл. Пасва ти идеално. Като лавров венец, предаващ ти величие и царственост. Обвило те е с полуизсъхналите си клони като монумент на човешката мръсотия – душевната мръсотия. А също и като символ на твоето самоубииство. Провесил си нос и... като че ли си отслабнал. Да не си се самоотровил, друже?

Май

Зеленина избуяла, всичко цъфнало. Слънцето озарява земята. И на тебе свети, а ти не отвръщаш. Все още си бетонен и все така недокоснат от красотата. А не се ли чувстваш зле? Изолиран? В цялата тази хармония ти просто не пасваш, нали? Самотно, меланхолично? А слънцето и вятъра нетърпеливо се закачат с листата на брезите. Студено, отдалечено? А животът блика на вълни от плодородната почва. Отчаяние, агресия? Няма смисъл, приятелю. Животът ще победи, а ти си обречен на вечността... Вечността, пълна със страдание.