III. Арес – богът на войната

24. март 2190г.

“Процесът на глобализация бе започнал преди повече от два века, първоначално оформяйки се като утопична идея в умовете на интелектуалците на епохата, стартирайки със заличаването на информационните граници. В последствие започнали да падат и физическите такива, а хората били по – склонни да се идентифицират с по – глобални дефиниции, отколкото да спазват етнически, религиозен или национален дефиренциал. Стремежът към опознаване на родната планета бил нараснал и бил сравним с духа, витаещ в периода на Великите Географски открития. Всъщност идеята за тотално обединение на всички народи по света била насаждана от свръхдържавите, които предпочитали да присъединят останалия свят в своята орбита без кръвопролитни войни и хабене на жизненоважни ресурси. По- лесният начин бил чрез масова манипулация. Тази техника довела до желания резултат със споразумението “Ню Милениум”, подписано първоначално в Ню Йорк от двете най – големи сили в тогавашния свят – САЩ и Япония. В последствие всички държави чрез референдум ратифицирали договора и сложили началото на ИР. Това става през 2090 година. В новата държавна мегаформация се установява демократически режим, начело на който застава съвета на Магистратите – по двама представители от всички 12 области, на които е разделен познатия свят, и един президент на съвета, който има решаващия глас при гласуването на магистратите. Новата аристокрация на ИР стават военните и учените специалисти. Границите на Земята отесняват и човечеството поглежда към това, което винаги го е привличало с магнетична сила – звездите.”Това беше пасаж от историческата енциклопедия, която излиза във виртуалното пространство от независимия съвет на учените и най – добре описва историята на създаването на ИР.

Водеща роля за опознаването на космическото пространство беше организацията КОИР, която скоро след сформирането си бе заела челно място сред структурите на ИР. В нея се спазваше строга йерархия и най – прокламираното й мото беше желязната дисциплина. Академията на КОИР се славеше като най – добрата подготвителна школа за военни в Републиката. За космоса бяха избирани само най – добрите.Един от тях беше и Рурк де Фоу. Беше завършил с отличие, бе довеждал до финал и най-невъзможните мисии. Бе прочут с безразсъдната си смелост и незачитането на правилата. Едни го мразеха като най – арогантния командир, който бяха имали, други го благославяха като най –добрият от всички. Бе награждаван нееднократно за заслугите си към КОИР и към ИР с най – високите отличия. Преди две години го подготвяха за чин генерал-най – младият предлаган за тази чест.

Ала едва ли някой щеше да разпознае в мъртвопияния, разчорлен и заспал на грубоскованата дървена маса пред някакъв забравен от бога бар същият този Рурк де Фоу.Чернокосата му глава бе подпряна на ръката му, която сега служеше за възглавница. Няколкото изпразнени бутилки, които се валяха на масата говореха красноречиво за деянията му преди да заспи. Всъщност някой току що пристигнал наблюдател би се притеснил дали човекът не е заспал последния си сън. Но само едно по -близко инспектиране би установило, че все пак Рурк диша тежко изпод разчорлените си къдри. Червената му риза бе наполовина разкопчана, разкривайки топографията на добре развития му гръден кош. Още няколко сантиметра по – надолу и любопитното око би открило, че на тъмната кожа, под последното плаващо ребро се чете надпис, който татуираха на всички били в поправителния затвор. В неговия случай надписът гласеше: предател на служебния си дълг. Следвайки логиката на принципа тази присъда би означавала до 10 години, защото предателството спрямо служебния дълг се наказваше строго в ИР. Но в случая на Рурк това би трябвало да значи смърт – всяко предателство спрямо КОИР се заплащаше с човешки живот.

Първоначално Пратчет не можа да повярва, че намира бившия си подчинен в долнопробно място като това, после не можа да повярва, че вижда синът на най – добрия си приятел в това плачевно състояние. Стоеше вече две минути пред спящия мъж, незнаещ какво да направи – състояние, което беше ужасно неприсъщо за генерала.

- За Бога, Рурк! – възкликна най – накрая той.- Какво щеше да каже баща ти!?

Бавно, така както пепелянката изправя глава, за да ухапе смъртоносно своята жертва, Рурк изправи своята. В дълбоките, бездънни като космоса черни очи, не се виждаше никакво пиянско опиянение. Напротив, в тях много ясно Пратчет можеше да прочете какво го очаква. Мъжът скочи по – бърз и от пантера от мястото където стоеше и хвана генерала за гърлото със силната си калена в битките ръка.

- Не смей да споменаваш баща ми! – чу го да процежда през стиснати зъби.

После момчетата, които бе взел за охрана се опомниха и единият, само с едно замахване на ръката изхвърли Рурк върху масата, от която бе станал. Мъжът разстърси глава, за да се съвземе от нападението, после се засмя с приятния си гърлен смях, изправяйки се.

- Телекинеза, а? Другият какво може – да запали бара с поглед?

- Стига си се правил на шут, Рурк. И никой нищо няма да пали. Искам само да поговорим. – опита се да го успокои Пратчет.

- Нямам какво да ти кажа, Пратчет. Разкарай се! – категоричен беше пък Рурк.

- Аз пък имам какво да ти кажа!

Пратчет пренебрегна раздразненото му изсумтяване и се настани на един стол, подканяйки и другия да стори същото. Рурк обаче невъзмутимо остана прав. А черните му очи продължаваха да горят с опасен пламък.

- От уважение към мъртвия си баща няма да кажа какво точно си мисля за теб, Пратчет. Но ако не се разкараш веднага ще те наритам заедно с двете приятелчета, които си довел дори и да имат по още 15 изключителни способности!

- Никак не си се променил за тези две години, в които не сме се виждали. – въздъхна с огорчение генерала. – Слушай, не съм дошъл да си играем игрички. Имам нужда от помощта ти. Много е сериозно.

- Забрави! – изсмя се Рурк. – Вече нищо не ти дължа!

- Освен живота си! – ядоса се Пратчет.

Рурк отново се приближи заплашително, но този път момчетата на генерала бяха нащрек и пресякоха пътя му.

- Живота си!? – изплю се Рурк в краката му. – На това живот ли му викаш?

- Знам, че си повече от ядосан. И знам, че донякъде имаш право, но това съществуване е позорно за теб. Имам нужда от помощта ти, Рурк. – Пратчет направи нужната пауза, защото знаеше как ще му подействат следващите думи. – Роуина има нужда от теб!

Пратчет дори не успя да помръдне, когато Рурк заби юмрук в челюстта му. Наложи се пак специалните момчета да се намесват, за да успокоят подивелия мъж.

- Какво си й направил, глупако? – крещеше Рурк, докато се съпротивляваше на хватката на командосите.

- Нищо й няма, успокой се най – накрая! – плюеше кръв Пратчет. – Но ако не се успокоиш никога няма да разбереш с какво тя е замесена в тази работа!

Генерала сякаш изрече вълшебните думи, защото Рурк спря да се мята в хватката на двамата и застина целия в слух.

- Така вече е по-добре. – рече генерала и отново седна на стола, от който другия го беше изхвърлил с крушето си. – Трябва да изпълните една мисия заедно...

- Заедно!Мислех, че ни е забранено да се виждаме?

- Да, заедно! И стига си ме прекъсвал, по дяволите!

Рурк едва доловимо кимна с глава. Пратчет направи знак на командосите да го пуснат и веднъж освободен той зае другото вакантно място до прекатурената маса. Генералът видя, че сега целият тръпне в очакване на следващите му думи.

- Вече няма значение дали ще се виждате или не. Вие сте най – добрите ми командири, а мисията, която ще ви поверя ще е с цената на цялото човечество. – Пратчет видя, че Рурк отново се готви да го прекъсне и побърза с жест да му покаже, че още не е свършил. – Преди около две седмици от Републиканския научен център ни съобщиха строго конфиденциални данни, според които на Земята не и остават повече от 12 месеца живот. Някакви научни глупости като разрушаване на всички защитни сфери на Земята, поради което Слънцето щяло да ни нагрее до степен, в която сме щели да избухнем. Магистратите решиха да изпратят малка експедиция, която да прецени, на коя планета е най – добре да пренесем вида си.Давам ти шанс да се реабилитираш, Рурк. Можеш да спасиш всички ни.

- И искаш аз да водя тази мисия!

- Всъщност ще я води Роуина. Ти си разжалван, не мога пак да възобновя стария ти чин. Ти ще й помагаш.

- Смяташ ли, че това има смисъл, Пратчет? Това са отчаяни мерки! Не е ли по –добре да се приготвим за последния си път и поне един път да пожънем каквото сме посяли?Дяволите да ме вземат това е като от сценарий на стар американски филм!

- Не говори глупости! Ако не ти пука за твоя живот поне помисли за хилядите невинни, които можеш да спасиш. Ако не себе си, то спаси жената, която обичаш, Рурк.

Мъжът се почеса по небръснатата буза, докато сърцето му биеше бясно.Беше му писнало от надъханите проповеди на генерала, но това можеше да е единственият му шанс да си върне живота такъв, какъвто го познаваше.

- Съгласен съм, но при едно условие, Пратчет – никога повече да не се бъркате в личния ми живот!

Контрактът им бе скрепен с мълчаливо ръкостискане, което за двамата бе равносилно на клетва.