Роза, която поникнала от пукнатина в бетона,
някак ей така, поникнала сама, напук на всички.
Роза с падащи листа, но не от късна есен, а от самота.
Роза, толкова ранима и крехка, като нежна женска душа.
И някак скрила се от всички и с поникнали бодлички,
за да се защити от самотата.
Роза - символа на любовта,
а защо е сама?
Роза, с гонени от вятъра листа,
но дали и символа на любовта ще повехне като нейните падащи листа?
Дори небето да почернее и омразата света да завладее,
розата ще бъде все тъй красива,
все тъй ухайна, млада, дива.
И дори във таз гротеска.
Черна, мрачна, тъжна гледка.
От която светът е завладян,
от мрачни чувства, като черен ураган.
Розата не ще повехне, а ще цъфне.
И ще върне на света
забравеното, най-светлото чувство - любовта.