Тази сутрин отворих прозореца и почувствах, че за за един миг отлитнах на хиляди километри от моята стая... и все едно не бях плакала снощи, там нямаше никакви следи от изтощеното и отпаднало момиче, което бях снощи! Затворих си очите, после ги отворих и сякаш денят си беше променил цветовете, всичко бе по-ярко, по-светло, по-приветливо. Почувстах веднага, че някой ме обича, че някой мисли за мен, че някой ми се усмихва... не знам дали наистина беше така, но тези усещания провокираха в мен много мисли, за любовта изобщо. Вятърът ме галеше, беше топъл, листата на дърветата бяха с още по-живи цветове от преди! Как съм могла да не ги забележа вчера?! Веднага осъзнах, че животът се разгръща и ти не можеш да го манипулираш, изтощително и тежко е, ако се опитваш! В един момент започнах да осъзнавам какво има зад мен... мислите ми сякаш се бяха изтръгнали от тялото ми и бяха оформили една голяма сива топка от тъга, страх, бяс, неувереност и сълзи. Тя се притискаше в мен и аз започнах да се задушавам. Погледнах отново през прозореца, за да почувствам онази лекота. Обърнах се, седнах на стола и затворих очи. Оставих прозореца отворен и се надявах тази светлина да придърпа това кълбо към себе си, да ме отърве от него,защото за мен бе много тежко да го избутам! Останах със затворени очи няколко минути и като ги отворих се почувстах пречистена. Станах, затворих прозореца и оттогава започна моят ден, но истинският, който се изживява!