Заслушана във твоето мълчание,
което за раздяла ми крещи -
по-силно от болезнено стенание,
по-изразително от парещи сълзи,
аз осъзнавам колко сме далече -
във двата края на един замръзнал свят.
Кога сме се разминали, не зная!
Кога сме стигнали до края, не разбрах!

Пулсира в мен мъчително съмнение,
оплита в мрежа пърхащата ми душа -
дали ще чуя в тишината извинение?
Дали ще имам силите да ти простя?
Но ти мълчиш! А аз крещя безмълвно
в агония и страх, и в самота...
Съмнението бавно ме убива!
Без думи моля: покажи ми, че греша!