Уж със теб сме си същите,
и уж всичко е както преди-
вечер вкъщи се връщаме,
но очите не търсят очи
и ръцете не търсят ръце,
не полита сърцето,
уж сме заедно с теб,
а ...самичък е всеки...
И къде ли изчезна
тази влюбена лудост?
Чакай, май напоследък
ми се мярна в албумите...
Между снимките, гледам,
се усмихва щастливо-
като прошка е щедра
и упойващо жива...
Може би във умора
като в мътна река
тя потъва безволно,
не протяга ръка...
Или в навик сърдечен
превръща я времето,
в дреха скучна облечен
сред безброй изкушения
и очите се гледат
все по-равнодушно-
просто Минало време-
избелели са чувствата
като снимка, останала
след дълго сбогуване
и със теб сме забравили
да се целуваме...