Един единствен хоризонт,

все в рамка от прозорец,

всяка вечер…

и бавното, търкалящо се слънце,

екран, по който всеки миг 

ще светне залеза от букви,

и многоточията ми

ще си взривят небето,

и ще гори, гори, докато скрие

сянката си ъгъла,

а после ще си спусна нишките на музика

из цялата наблизо нощ

да омагьоса крясъка на лястовиците

и да заспят в гнездата си…

През крясъка мирише на умиращ ден,

а в миризмата се усеща пътя 

на свръхсетивните,

опипващи си пътя звуци 

в гърла на прилепи, 

предивидили, че щом се мръкне,

ще минат и през мойта музика…

Болезнено е спирането,

а крачките болят. 

Дали от сънищата на вечерни улици,

загърнали се в шал тъма, 
с ръце, 
притихнали край джобовете си, 
с останали билети 
от пътуването през деня? 
Или от всяка стъпка 
си завъртаме изминалите мигове 

движение на кинолента 
и новата прибавка е
към времето от връщане? 
За теб, ти, тръгналият да се спираш, 
това е шум от твои мисли,
цигулката в ръце на жива сянка
дошла преди да дойдеш ти във парка, 
във тихото подножие на някое дърво
да свири болка.
И все едно се виждаш по-забързано 
в утробата на празен автобус 
за крайна гара самота…