Един единствен хоризонт,
все в рамка от прозорец,
всяка вечер…
и бавното, търкалящо се слънце,
екран, по който всеки миг
ще светне залеза от букви,
и многоточията ми
ще си взривят небето,
и ще гори, гори, докато скрие
сянката си ъгъла,
а после ще си спусна нишките на музика
из цялата наблизо нощ
да омагьоса крясъка на лястовиците
и да заспят в гнездата си…
През крясъка мирише на умиращ ден,
а в миризмата се усеща пътя
на свръхсетивните,
опипващи си пътя звуци
в гърла на прилепи,
предивидили, че щом се мръкне,
ще минат и през мойта музика…
Болезнено е спирането,
а крачките болят.
Дали от сънищата на вечерни улици,
загърнали се в шал тъма,
с ръце,
притихнали край джобовете си,
с останали билети
от пътуването през деня?
Или от всяка стъпка
си завъртаме изминалите мигове
движение на кинолента
и новата прибавка е
към времето от връщане?
За теб, ти, тръгналият да се спираш,
това е шум от твои мисли,
цигулката в ръце на жива сянка
дошла преди да дойдеш ти във парка,
във тихото подножие на някое дърво
да свири болка.
И все едно се виждаш по-забързано
в утробата на празен автобус
за крайна гара самота…
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me