Аз вдигам мокрите клепачи,
със поглед от сълзи облян,
и моля се и викам те, и плача,
не искам пак да си остана сам.

Но горда ти не се обърна,
не чу и шепота на глухите ми устни,
не погледна, не се и просълзи,
сякаш си убила всичките си чувства.

Гори недоизпушена цигара,
последен дим със мене споделен,
извиваш се нагоре във спирала,
рисуваща последния ни ден.

Мелодии далечни се прокрадват в мрака,
арфата на нечие сърце ридае,
и сякаш молеше се на нощта да спре,
да пари, да отнема, да изгаря.

Но ти не искаше да чуеш песента,
не искаше да видиш и тъгата,
просто тръгна си така...
студена, мрачна, непозната.

Вик разсече тишината сива,
молитва жалка, тъжен стон умиращ,
изгуби се сама по пътя си нататък,
не спря, не пожела, и си отиде...

2005