Разцепена от сушата на жегата през юли

земята се печеше под безмилостните слънчеви лъчи

умираха изсъхвайки треви, цветчета, шуми

а вятъра напредваше в изкуството да задушава и руши.

Едно цветче останало единствено сиротно

линееше безпомощно насред пресъхналия кър,

усещайки смъртта се бореше безропотно

с осакатени корени в/ъв/ мараня и в суха пръст.

Но ето мина вятъра веднъж, повтори и потрети

съзрял на цветето стремежа към живот,

усетил нежността в стебло и в пожълтелите петури,

прозря в посърналия цвят надеждната молитва зов.

И завъртя се вятър с порив да докосне и погали,

притихна и обгърна, за да приюти и съхрани,

след туй задуха, облаци под слънцето натовари

опита и успя заради цветето деня да разхлади.

Заплака небосвода звучно с ревност

усетил трепета на вятъра, с идея да го спре

не скри сълзите, с вярата че всяка капка

с/ъс/ неговата силна вятърна любов цвета ще отнесе.

Така дойде дъжда и ороси земята,

събуди се природата, тревата се озелени

и не едно, а хиляди разцъфнаха на нивата цветята

обгърнали на вятъра невзрачната любов от вси страни.

Поглъщайки внимание, се съживи цветчето,

разтвори ярки цветове, разпръсна свежа миризма

попи я вятъра и я разнесе по въздуха, там у дома си, при небето

за да запази спомена за силата на любовта!