Като мълчание край извор, 

като отворен за мечтание прозорец, 

далечен зов на залез, 

все още невидян, 

прикрил се в булото на пясък, 

преди да стигне вливане на сянка, 

на сянка от стена на крепост, 

в реката на оттатъшното езеро, 

приело слънцето, 

та да дочака в него утрото… 

Объркано живеем, 
дори предадохме това 
на птиците… 
сред пъстротата 
на перата си 
да виждат само сиво 
в утъпканите пътища 
с асфалт, чакъл и пясък… 
и капки дъжд… 
да заличат праха на времето 
покрил цвета за свят… 
рисувана трева, 
фасадите на блокове 
в балонено и покриви 
загатнали небето литнало 
от плясък на крила, 
забравени, 

като далечно ехо във антените. 
Под пръстите ми шумоли мелодия, 
на сътворено… 
акорд и лъч в трева 
с дантела от роса и звън камбанен, 
вълни от утрото, 
едва събудили брега 
и краткост на завършек… 
не, това е само преход, 
превръщане е, 
събуждане със звуците, 
които са сами събуждане. 
Как е наситено усещането за живот 
в поезията на най-ноктюрното… 
последен вик… 
крилете ми готови са за полет…