Понякога, превзет от тишината
на шумната човешка суета,
обръщам гръб на самотата
и забравям кой съм, че съм мъгла.

Тишината е толкова спокойна,
закичва душата ми с гирлянд,
разбужда заспалата ми съвест
и корят ме, че бил съм някога дивак.

Поглеждам в очите си младежки
и виждам огледала провеждащи страха,
скрили дълбоко в посивелите зеници
любовта, надеждата, честта.

Бил съм някога и никога не ще бъда,
ангел на радост и детска доброта,
цвете на любов и нежност,
дъх утешен за майчина сълза.

Понякога, превзет от тишината
обръщам се назад към адския си рай
и откривам чувстава остарели
изгубили се във вечността.