| посветено на Desert_Rose |

А ще ми се понякога да кажа "съжалявам"...

Дали съм още аз способен на това?

Да мисля... да мечтая и да се надявам...

Каква е истината, ако аз живея във лъжа?

Присмиват ми се... нравът ми обречен -

обичам, както мразя - все тъй силно...

дори копнежите си... тъй отдавна отречени...

макар сърцето ми кърви все тъй обилно...

И ангел бях, и злият демон също...

Или че ангел бях - залъгвам ли се само?...

Поредна капка кръв, засъхнала пред къщи

върху остатъка от бялото ми знаме...

Не ме е страх да се изправя и да кажа -

познавам как изглежда и самото дъно!

Не съм велик... не съм за никой важен даже

и в моя ум е потресаващо тъй тъмно...

Простил съм... и на зомбитата куци...

И да - аз винаги съм бил такъв глупак...

Ще се завърнат - чакам стиснал аз юмруци

на аления връх потънал в мрак.

И в чекмеджето хилядите маски

едва ли някога ще мога да забравя...

А всички те... желаха само твойте ласки...

Ах... Чакам те, Жътварю... много се забави!...

Куршум бях някога... устремен безумно...

В целта разбивах се или пък някъде по пътя

в експлозия... зрелищна и шумна...

Това е вече... само... спомен смътен...

Такъв съм още аз - не се предавам!

И няма да отричам, че ужасно страдам.

И падам... ставам... падам... ставам...

Дори самия аз не знам... защо ли продължавам...

Сега... във крепостта ми разрушена

призраци от миналото безцелно само бродят.

Това е... всичкото останало от мене -

един болезнен спомен - и той надолу води...

Ах, обич разпиляна... по душите скитал,

егоистично се нахраних... всичко ви отнех!

Дали изпитвам нещо... аз дори не съм се питал

смирено просто дървения кръст приех...

Към теб надолу... потъва в блато този пън...

Душата нявга там ми беше... хралупа, пълна с тиня...

Останал сам, аз тихо чакам вечния си сън...

Загубен,... скитам в твоята пустиня...

Звездата ми вечерница си Ти – пътеводител...

Ако не си пред мене ти... така ще се загубя...

И само ти ме караш да се чувствам победител.

Къде била си цял живот? Това остана да се чудя.

Живота и Смъртта - това си ти за мен...

В лъжа живях, ала едва ли и това е поза.

Треперят ми ръцете... към тебе пристрастен,...

желая само пагубната капка от дневната си доза!

Но зная също... някой ден гърба ти аз ще гледам -

в агония... в мизерия... за тебе още гладен,

все още страдащ... влюбен... в погледа ти леден

тлеещ... тъжен... мрачен и предаден!...

И като всички пасажери в крехкото душевно влакче

ще плюеш, хвърляш гневно фасове по пода...

И аз отново ще се съдера сълзици кървави да плача,...

ала такъв съм аз - ужасно старомоден...

Така разбиха се... копнежите... мечтите...

Така боли ме на моменти, че ми се иска да крещя!...

Но зная... ще простя на тебе... простил съм и на всите...

Ала на себе си едва ли някога ще мога да простя!

Аз ли? ... Над твойта пропаст сетен път увиснал,

краката клатя си безцелно... с теб... И чакам мирно края,

затворен в мрачните си демони, и разумът ми вкиснал

затръшна сетен път... за тебе... гръмко... портите на рая!...