Buonjiorno, любими, дочаках те пак,

запазих и свойта наивна усмивка

с ръце разповивах среднощния мрак

и даже секунда не спрях за почивка.

Поплаквах си често, броях часове,

говорех си с жълтото камъче, дето

единствен подарък от тебе, дете

през тази година държах до сърцето.

Във тихия дом със дебели стени,

едно огледало намига с насмешка

и кани ме - тука седни, погледни,

отново си слаба, отново си пешка...

Децата ни мразят да ни боли,

и чувствата свои умело прикриват,

с рогата напред те опитват сами

дебели стени да пробиват.

Сега съм спокойна, не знам до кога

ала да знаеш, май съм щастлива,

когато синът ти до тебе върви

всяка майка е истински жива...

=====================================