Сменявах маските.
Гримасите в лицето.
И често те разплаквах, но уви...
Рисувах ти усмивки заслепени
от сянката на моите сълзи.

Но беше хубаво...
и тъй неотразимо
се стелеха по тебе лист по лист
и все набъбваха синеещите вени,
докосвани с ръката на артист!

Ти беше истински.
Подарък бе от Рая.
Макар, че те сънувах. Всяка нощ
разпалваше миражите до края
в сатенен блясък и сребрист разкош.

Сега те има.
Смело ме прегръщай.
Не съм чуплива. Виждаш ли? Не съм.
До мен ли си назад не се обръщай.
Така грехът по-малко ще тежи.

Налей ми вино.
Зная, че обичаш.
Събличай бавно. Нежно ме люби!
Виното подслажда сетивата...
Налей да пием, да не ни горчи!