Идваш само за да нараниш отново.
Изворна вода носиш в шепи лъжливи.
Пия. Жадна съм. Мълчиш. Ни слово.
А аз ти вярвам, че водата е жива.

Мълчани извори отварят устни и пеят,
нарушават обетите, далечното стене.
Как боли да ти кажа не искам, не смея.
Боса пристъпвам по счупеното във мене.

Горд си, дяволе, че ще метнеш през рамо
трофея - душата ми. Мъжко его жестоко.
Аз сама ти я дадох, но питам се само,
щом нямам душа, какво шепти в мен дълбоко

тези думи горещи, от които изстивам
и отново лунатично вървя по перваза
на несънувани спомени, които убивам,
щом падна в очите ти, като счупена ваза.