IV. Хера

Киана бе единственото дете в семейството на известните и световно признати биолози Мария и Джеймс Люис. Като дете на такива родители от нея винаги се изискваше много. И като всяко амбициозно отроче тя преследваше неумолимо целите си с единственото желание един ден да я признаят за по – добра от родителите й. За трийсет и едната си години Киана се чувстваше достатъчно уверена,за да каже, че плахото грозновато момиче от гимназията, което човъркаше жаби вместо да излиза по срещи вече се бе превърнало в уверена и самостоятелна жена, която знае какво иска и търси от живота. От момиченцето на татко тя бе станала известния биолог възобновил генетичните опити на баща си. Дори можеше да каже, че бе прекрачила границите, пред които се спираха родителите й, за да прекоси далеко напред в полето на генетиката и да открие разковничето за увенчаване на експериментите си с успех. Киана бе практична жена, която вярваше в могъществото на човека като господстващ вид на планетата. Тя бе и от онези идеалисти, които се мъчеха да излъжат болестите и старостта. За разлика от повечето си колеги, обаче, тя знаеше, че смъртта е неизбежна. За това успя да превъзмогне и трагичната смърт на родителите си, като се успокояваше, че това е саможертва в името на каузите на КОИР, а и на човечеството. Бе останала сираче на 15год. И дължеше успехите си на организацията, която се погрижи за образованието и сигурността й. Киана знаеше, че дължи твърде много на своя благодетел Ричард Пратчет, който я държеше под крилото си вече 16год. И се държеше с нея като с родна дъщеря.

Таймерът на хладилния шкаф, в който съхраняваше пробите на последните изследвани командоси я извади от унеса й. Бе го настроила така, че да се изключи след 24 часа, за да премести последната пратка кръвна плазма в секретния отдел на генетичната лаборатория на базата на КОИР в мегаполиса “Юнайтед”. Докато вадеше касетката с 12-те проби с терморъкавиците, погледът й попадна на поредните номера, фосфоресциращи върху гладката повърхност. Да, това бяха те за нея, просто поредни номера, зад които тя предпочиташе да не съзира човешки лица. Въпреки, че според Пратчет тя бе “майка” на много от бъдещите му командоси. Киана мислеше, че Ричард Пратчет обича да преувеличава.

Въведе 4 цифрения си личен код, за да излезе от лабораторията. Стерилният й бял костюм се сливаше с белотата на огнеупорния метал, от който бяха направени стените на подземната база. Краката й стъпваха безшумно в бялата тишина.” Все едно вървя през сняг.”- помисли си тя, отмятайки кичура рижа коса, паднал от стегнатата й плитка в тъмнозелените й очи. Тя премина през няколкото сензорни портала, сканиращи нейната самоличност, докато й се наложи отново да въвежда секретния си код и най – накрая успя да влезе в огромното помещение, използвано за хранилище на безценния й генетичен материал. Бе влизала тук хиляди пъти, но сега от ледената тишина я лъхна сковаваща вълна на страх. Старите угризения за правотата на действията й се върнаха с пълна сила и тя за пореден път се запита кой й дава право да създава живот в стерилния ужас на празната лаборатория.” Това е нашето бъдеще!”

Киана се завъртя на пети и побърза суеверно да напусне мълчаливото хранилище.

- Доктор Люис, явете се незабавно в лаборатория номер 5! – гласът на оператора прозвуча с метална празнина, изкривявайки се в стените на коридора и я накара да подскочи.

- Глупачка! – укори се гласно Киана и забърза към заветната лаборатория.