Цветче красиво и омайно
клони главица в нечия ръка,
изпълва мислите ми тайно
с болка, мъка и тъга.

Поглеждам го - усмихва се щастливо,
но сърце му истински боли,
познало истините на живота,
забравило детските игри.

А маската му глинена, красива,
така изящно му стои,
че никой никога не разбира,
когато то наистина тъжи.

Очи му грейват ярко, пощурели,
засмива се детската уста,
но душа му истински жалее
и често пада сломена в самота.

Ах, цветя на боговете,
защо увехва вашта красота?!
Не може ли поне едно цвете
да не стане жертва на света?!