Към майките си колко сме жестоки!
Приемаме безкрайната им обич
тъй, сякаш те са длъжни да я дават,
без нищо в отговор да им дължим.
Ах, как се заблуждаваме, когато
си мислим, че е още много рано
коляно уморено да превием,
приведени да им благодарим.
Отлагаме синовните си грижи
за някой ден, изглеждащ ни далечен.
Дотолкова със всичко сме привикнали,
добили сме усещане за вечност.
Но майките най-често не дочакват
мигът за благодарност да настъпи,
отиват си - жестоко неочаквано,
докрай изпепелени в обичта си.
Оставят ни с една вина огромна,
негаснеща, изгаряща, безкрайна.
За закъснялата любов синовна
вината ще ни тегне чак до края.
п.п. Това е песен, имам си своя мелодия.