Танцуват в орбита от кръг

въпросите ми.

Търсят отговор.

А всеки отговор е тайна.

И тайната, навярно,

е средата...

И още повече

се завъртя в кръга на танца

другата ми кръгла мисъл...

Това, че моите въпроси

тук са, а отговорът им е там,

дали не значи нещо повече

от мисълта 

за съществуване на тук и там?

Дали това не е върха 

на моята заблуда?

Какво ще каже мисълта ми,

питайки се тук,

когато стигне там,

тя няма да е вече там,

а там за нея ще е просто тук...

и там ще съществува

само в нашата заблуда?...

Валят из мене едри капки от въпроси,

дочувам тихите им стъпки

по жилките на трепетни 

и тънки чувства-устни,

листа от ярък цвят 

на метеорен дъжд, 

от прегорелите сълзи тъга,

но тя не може да се чува,

тя е от пепел слух...

дочува се от слушащия вътре,

когато бавно утаява с времето

на нищото необичайно,

което с нищо не отхвърлям,

тъй както се живея в себе си,

без да намирам някаква причина

и себе си навътре да отхвърля...

Да се вглъбя ли исках преди малко?

А мога ли да назова какво е чувството?
Не смятам да измислям думите.

Тогава ще ги изрисувам..

Рисуването изразява мислене,

но липсва изразяване,

подобно мисленето с думите.

Но аз нали ще се вглъбявам,

а при вглъбяването

мислиш за немислене.

А как ли ще немисля?
Без да се замисля?

Днес няма как да се вглъбя.

Изпълнена съм с мисъл...

за немисленето си...

Значи започвам...

което значи, ще се радвам...

Постигнах дзен ли?...
Джао-Джоу казва:

"Дзен — това е ежедневната ти мисъл."...

Днес.