- Виждаш ли небето Игор? Виждаш ли колко е дълбоко? Като нейните очи...

- Чий очи?

- Не знам, не си спомням името й.

- Коя е тя?

- Беше Декември. Прибирах се към полунощ. Тя седеше сама на улицата – млада, красива... Наташа...

- Така ли се казваше?

- Може би... Не знам.

- Тогава защо...

- Просто защото беше рускиня.

- Наташа?

- Да – Наташа... Приближих се до нея и тогава ги видях... Две очи... Зелени, котешки очи... Студени, не, ледени като сибирският вятър, който брулеше нежното й лице, и в същото време дълбоки и необятни като небето. „Имаш ли огънче?” – не я чух... „Хей, имаш ли огънче? Кибрит...” – Подадох и запалка. Извадих цигара и също запалих. „Приятно ми е Андрей!” Тя също се представи – име, което не запомних.За мен тя беше Наташа. Попитах я какво чака – не ми отговори. Тя просто беше там, а аз не исках да задавам повече въпроси. Изпушихме по няколко цигари и аз се прибрах.

- А след това, видяхте ли се?

- Не, никога повече.

- Защо ми разказваш това?

- Игор, влюбвал ли си се някога?

- Да, много пъти, но...

- Не Игор, никога не си се влюбвал. Аз се влюбих Игор, влюбих се във тези очи, влюбих се в Наташа...

- Но ти дори не знаеш истинското й име, ти...

- Ти не се се влюбвал Игор – Любовта няма име – тя е чувство, тя е живот, тя е просто Любов.