През интродукцията 
бемолено успокоение,
прелива повече разбиране,
отколкото, когато правиш 
да възкръсва бавното 
завъртане на въртележка…
Рахманинов се свири незамислящо,
той влиза в теб и никога,
ама направо никога
не може да си тръгне после…
Взривява всякакви разбирания
за люлката от музика с любов…
Не се въздържаш, 
недоизказано е, особено,
ако изпитвал си към някого
искри от вдъхновение…
Неправилните, вливащи се 
в старата обложка
на копиран диск,
надраскани до лудост петолиния,
разделят своя свят,
като поставят нотите
върху самите линии…
Не се въздържа вятърът,
а прави крачките си прашни
и прекопирани 

върху сатенената риза
от разбрали кройките си нощи…
Завръщат ме, а аз съм спряла…
Как се разделят пръстите,
когато свирят вдъхновен прелюд?
Откриват си взаимно пулса 
и се протягат в съвършенство…
Почти звучи луна 
и звезден край
от правилните им следи,
преди да са достигнали 
онази атмосфера,
в която свиват своя прах 
в целувките ни
а ние сме откраднати елхи,
несвършили през върховете си
от най-разтворените клони…
Единствено средата,
в своята си тайна,
би могла да не прилича
на това, което в паметта
на всеки може да танцува...
Започването може и да е,
каквото искаш да си пожелаеш...
Кой да ти каже 
как се свършва радост?!...
От всеки вход започва изход...
Като излизаш помниш ли,
че някога си питал себе си,
дали, ако поискаш някъде да влезеш,
ще можеш в същата страна,
ала в обратната посока да излезеш?
Не зная... кое ли може да е 
правилно начало?...
А няма кой да ти разказва приказки...
Не ме познаваш...
Този свят не е за мен…
Какво ли може вече да е от значение,
когато и отключените прави
завързват в примки отговорите?
Къде тогава се разбира, 
че въобще е имало и свобода?
Потъпкват в мене цялото…
Разкъсано гради се болката,
а бягах в празното 
от толкова искрящо бяло…
Възможно е 
да бъдат разгадани някога
подобни мисли…
Бих искала да разбера това…
Не знам дали съм права...