И пак
(както в старата детска песничка)
снегът тихо, тихо се сипе.
Черните клони на старата слива
разпъват луната на безброй кръстове.
Стоя под дървото притихнала
и се взирам в небето.
Безмълвно се моля:
Спри!
Не затрупвай пъртината!
Не навявай!
Как ще премина през преспите?
Пак ли ще трябва с нозе уморени
да проправям нова пътека?!
... Ще замръкна, премръзнала,
пред порти заключени.
В мрака кой ще отвори,
за да ме пусне -
мене,
бездомната...