Намерила покой

Закашлях се.
И кръв на устните ми бликна.
Рубинена феерия от болка.
Не мога повече!
Вземи ме, Господи!
Не мога вече кръста си да нося!...
Те казваха, че само силните успяват
да се преборят мъжки с болестта.
И аз бях силна.
Бях и безпощадна
със себе си...
А гледай ме сега!
Сега съм слаба, просто нямам сили.
Не ми е нужен днес такъв живот.
Знам, няма лек.
Не мога да се боря.
Във вечната тъма за мене няма брод...

А най е тежко знаеш ли кое?
Това, че няма две ръце любими -
да ме погалят като със криле.
И да ми влеят топлина в гърдите.
И няма... няма кой да промълви:
„Спи, мила. Утре ще се видим.
Не се страхувай - сигурна бъди,
че аз ще те последвам в мрака леден!..."

Но тук е тихо.
Свършва се нощта.
И скоро пак навън ще грее утро.
А аз... аз просто ще заспя...
в Смъртта намерила
тъй чакано спасение!...