Аз не съм примирена...
Нито покорна ...
Но вече знам,
че рушат се замъците
от крехък кристал.
Дори градените
с толкова нежност.
Късчета светлина,
остри и режещи,
навяващи дива жал.
Руши се всичко.
Просто е неизбежно.
Дали от стъкло
са направени
и нашите сърца
или са някакви
часовникови механизми?
Тик-такат,
звънят,
оглеждаме се
като в огледала.
В шепата на вечността
сме плахи микроорганизми.
Търсим и молим,
тръни лицата ни дерат,
себично раняваме,
наранени плачем.
Нощем, когато ангелите заспят,
решаваме на битието си
сбърканата задача.

Аз просто съм уморена.
И въпросите ми ,
също като ангелите,
вече дълбоко спят.