Умира лятото. В очите на цветята -

задъхана молитва за дъждовност.

А слънцето е все така с превратно

разбиране за топла безгреховност.

Умира лятото. Във стъпките по плажа.

В черупките на мъртвото пространство -

между вълна и бряг, недоизказани

потъват разноликите очаквания.

Умира лятото. И жегата във въздуха.

разстила се под сенките на птиците.

Превръща във посоки за пътуване

жигосващите погледи в зениците.

Умира лятото. И някак неусетно

нахлува суховей във отношенията.

Мълчание, безкрайно преднамерено,

подготвя срещата със неизбежното.

А още не вали. И е горещо. Стенещо.

А лятото умира от обидата. Отива си.

Размахва най-нахално във небето си

предчувствие за есенна немилост...