Отново отварям очи след малкото сън, както обикновено.Но нищо вече не е същото, както съм го оставила.Моята стая е различна и няма никого.А обикновено е толкова шумно и раздвижено вкъщи.Отивам в хола, където заварвам двама непознати старци.Седят спокойно пред телевизора, без да проговорят.Дори не забелязват присъствието ми.Попитах ги кои са, но те не ми отговориха, сигурно не чуват вече от старост.Изведнъж ми се причу, че един от двамата произнася името на баща ми.Сядам до бабата и ми се струва някак позната.Сякаш очите й искам да ми кажат нещо, но тя мълчи.Движенията й са така загадъчни.Наподобяват на нечий познати.Изправих се пред нея и започнах да й говоря, а тя дори не ме удостои с поглед вече.Хей, бабке, не ме ли чуваш, не ме ли виждаш? Толкова ли е изкуфяла?Изведнъж тя стана и се запъти към кухнята.В този момент усетих някакви топли и студени вълни по цялото си тяло.И някаква странна болка, която накара тялото ми да се гърчи.Бяла светлина ослепи очите ми и аз ги затворих.След малко всичко отмина, отворих очи, но бабата не беше пред мен.Тя беше зад мен.Но не видях кога е станало всичко това.Тръгнах след нея.Преминавайки в кухнята тя затвори вратата след себе си.Протегнах ръка, за да отворя и да вляза, но ръката ми мина през вратата и тялото ми придоби неестествено сивкав цвят.Господи...през целия си живот като човек се чувстваш невидим, докато някой ден неусетно не станеш такъв в живота си като дух.Колко несправедливо нали?!