Орисан от нечиста сила,
да служи той на Сатаната.
Не тъй го майка бе родила
ала продаде си душата.
В замяна дадоха му царство
мъглите с техните селения -
на тъмнината господарство
и самота в среднощни бдения.
Прокоба - и слуга, и цар,
превърнала те в себе си самата,
проклятието да принасяш в дар.
Една жена и любовта й земна
в скръбта ти вечна станала другар
*******
Примами я в яркия мрак.
Отдаде се тя без да пита,
назад да се върне как -
отровата пи донасита.
Страданието ти тя прие,
обвърза го със свойте желания.
И жертвата нейна ти взе,
цена на мъгливи познания.
Отведе я в сумрачен свят,
де властва на полусенки измама.
На залеза мътен в призрачен град
се приюти любовта между двама.
Изплакахте море от сълзи
от кръв и от пот придойдоха водите.
Изплискаха хиляди тъжни съдби
със вас да оплакват те дните.
Душата до пламък от свещ
топеше се като от восък
и стенеше в порив горещ
да тръгне със отлива плосък.
Но стигаше само до златна среда,
заливаше прилива мрачния замък.
Илюзия ставаше всеки метал
докоснат от философския камък.
През новия бляскав кристал
светът изкривен наивно поглежда.
На тъмната нощ господар
кове за мечтите нова надежда.
*******
За нея зажали сломено сърце,
поиска за нея поне то спасение.
Потърси във книгите стари магии,
да призове тяхното вдъхновение.
Но нямаше в древните мъдри слова
за грешна душа лек за тежки терзания -
разбра, че едничка смъртта
способна ще е да изпълни желания.
По сребърен нож кръвта гъста изби
затресе се черния замък....
Освободиха се двете съдби,
изгаря прокобата в златния пламък.
Пречистена литна душата навън,
изкупила грях със надежда.
Жената пристъпи навън като в сън
и слънцето младо отново съглежда.