Когато всичко се повтаря
със глас от нощното ми ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло сякаш чужда дреха.

Кога са зидали стените
край снощния ми храм?...
Макар несрещнат...Малък...
Никой.
От хляба в мене - ням.
Обикновен. Като водата.
Пред белоснежните ланити
на ежедневната ти красота.
Между дете и старец
скитам.
С една сълза от късно име.
И стръкче пролет
в есента.
Навярно всичко се повтаря...
Мъглата е с вечерна дреха.
Животното у мен заспива,
стоплило нощната си жертва.

Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън
остана.
Така несрещнат...късен...
Някой.
До тялото на самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба сух на мрака.
И белоснежните ланити.
Обикновен.
Като вода...