А вечер с тебе се завръщаме.
Съсипани от дневните си битки.
Събличаме накъсаните чувства -
сразена обич,
изпохапана. До честност.
Захвърляме съдраните доспехи
от дневния си реквизит
Надежда.
Един на друг си сваляме
крилете.
Един на друг си сваляме
лицата.
И цялата си дневна лошотия
небрежно разпиляваме по пода.
Един на друг...
Съблекли самотата.
Оголени.
Без дъх.
И вятър.
..И лягаме.Един във друг.
Две избелели сенки.
Обърнали по гърло чашите.
Изпили виното им
сляпо...
Защото знаем с тебе,мила.
Че утре няма да ни трябват.
Че утре ще сме други.
Или мъртви.В другия.
А новият ни ден
е всъщност залез.
Без дъх,
без хляб,
без вятър -
със тебе сме една река.
И няма как във нея
два пъти
да потопим смъртта.