„Левски – обикновеният и най-необикновеният” Една мрачна епоха в нашата история ражда най-светлите личности на България, които и го днес продължават да бъдат достоен пример за изпълнен дълг към народ и родина. Сред плеадата герои се извисява най-честният, най-всеотдайният и най-безкомпромисният в народното дело- Апостолът на свободата Васил Левски. Увиснал на бесилото „край град София” той заема своето достойно място в паметта на поколенията не само като изключително смела и героична личност, но и с примера си на родолюбец и със заветите си,които и днес не са загубили своето актуално звучене. Васил Левски е идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и Българския централен революционен комитет. Този обикновен човек в очите на българите изглежда изключително необикновен и велик. Левски е онзи необикновен човек, който се саможертва за общонационалналната свобода и така печели симпатиите на целия български народ. Личността на Левски е описана от много негови съвременници, но най-вече от патриарха на българската литература- Иван Вазов. Болката в душата на Вазов възкресява величието на саможертвата на апостола,превръща го в един от сакралните образи на българския героичен пантеон. Апостолът на свободата е реална историческа личност,превърната от Вазов от обикновен българин в епически необикновено красив художествен образ. В много от творбите си Вазов идеализира Левски като национален нравствена-поведенчески модел . Чрез идеализирането му, Вазов внушава изключителността на българския национален герой и чрез величаването и сакрализирането му като историческа личност, Апостолът става морално-поведенчески модел за всички поколения. Чрез Вазови творби като „Апостолът в премеждие”, одата „Левски” от цикъла „Епопея на забравените”, чрез Ботевото стихотворение „Обесването на Левски”, въпреки че Левски е обикновен българин, с чувството за самосъхранение и патриотичност, Апостолът на свободата се митологизира в съзнанието на обикновения българин, получавайки колосални измерения. За Иван Вазов Дяконът е онзи нравствено-поведенчески модел, на който всеки българин се опитва да подражава и търси отъждествяване с него в известна степен, защото Апостолът е изключителен и недостижим, защото макар и обикновен човек, който диша,живее и обича, Левски се трансформира в необикновената личност на българската история. Изключителността на Апостола му го прави печатлителен не само сред съвременниците му, но и сред следващите поколения. Чрез Вазовите творби, които поколенията са изчели и продължават да четат, се добива една хиперболизирана представа за Левски, чрез която аурата му заблестява още по-силно. В много от творбите си Вазов възкресява подвига на водача,на човека , повел хората към кървавата стихия със силата на словото, с чистотата на морала си, с искреността на убежденията си и накрая- със собствената си саможертва, потресла цяла България. Вазов, идеализирайки Левски в произведенията си, идеализира и характера на българина, защото характерът и действията на необикновения българин Левски служат за нравствено-психологически образци на поведение. Нека да надникнем в кореспонденцията на Левски до неговите съратници, да си припомним неговото честно и безкомпромисно отношение към святата мисия и да вникнем в неговите послания. Те и днес могат да ни научат да бъдем честни и предани към народ и родина; да не забравяме, че службата към народа е най-отговорната длъжност, която може да възвеличи човека, но и да го срине в калта, ако той се ръководи не от честни и благородни цели, а от лично егоистични интереси. И нека не само на 19-ти Февруари се сещаме за този титан на революционното дело, успял да обходи надлъж и шир цялата страна и да обедини народа ни в комитети за общонационална освободителна борба. Нека не забравяме митологизирания герой на българската история, вдъхновител на Ботев, Вазов и други велики български писатели. Нека по-често искрените му слова ни спохождат в мислите и делата ни:

                                       „Мисля, че човекът тук, на тоя свят,

                                         Има един ближен, има един брат,

                                         От кои се с клетва монахът отказва,

                                         Че цел по-висока от бог ни тук показва,

                                         Че не с това расо и не с таз брада

                                         Мога да отмахна някоя беда

                                         От оня, що страда... „