Мечтана като всяка друга. Приказка,
приспана с болестта на пожелано.
Настръхнало по тежки пръсти; черни,
два лебеда след изветряло.

Пресрещнаха се с танца на пътека,
във глас туптящо навечерие.
Прелистени в небето за опека,
кълвящо синьо разпиление.

Реките плачеха. Защото исках.
‘Дали’ е топла дума от безмерно,
в която ме притиснаха и се разплисках.
Под човките присветнах с черно.

Издишах ги в усещане за рано,
нечетен брой безцветни силуети,
проблеснали в усмивки изживяно.
Две думи сред безименни привети.

Едва ли беше сила. Може би... дали...
Както всичко разтуптяно,
броящо чаши, вместо дни...
Упили пожелано. За да продължи.