Вечер първа... Върви, наметнала косите си с едва изплетения снежен шал, по тихите си улици почуква в стъпки и търси ключ за тях, да чуе тази музика, която я преследва да е вечер… Китара се пресяга с твойта длан, докосва бялата душа в разплакана виола и утешава въздуха с букет от ноти. А с пръстчета арпежи аз рисувам силует в ръба на струна, запазвам образа ти, за времето, когато ще си тази мисъл - отключената музика от стъпките…
Вечер втора...
Тя пак е някъде отвън, в замръзналите кичури от ледени висулки страда, затворена, беззвучна част от музиката на душа, вода небесна от земната ни жажда... Залутаната тъмнина се блъска в затвора на заглъхналите съвести, приспани от нехаещи прозорци. Поглъщат си импулсите на пулса, намират се все в дирята от струнни образи. Знам, там съм някъде без капката на клетка, а ти си взрив от мисъл и се предаваш в крайност...