Стоях и гледах право в нея.
Окъпана във лунна светлина.
Пронизвах я със поглед и копнеех,
За миг поне аз болката да спра.
Че див пожар в душата ми гореше.
Да се удавя ли в обятията й пак?
Не себе си, а моята мъка,
Агонията ми, моят мрак.
Целуни ме и ще ти олекне.
Пропя тъй нежно тихо тя.
Аз сторих го и целият потръпнах,
Но болката не отлетя.
Напротив, с огнена си паст изпепели ме.
Съзнание превърна се в ревящ вулкан.
И нещо в мен прекърши се, изстенах.
Душата изгоря сред адски плам.
............
Ставай! Хей, веднага! Събуди се!
Едва дочувах тих гласец.
Аз сграбчих го и се изправих.
Огледах се с очите на слепец.
И взрях се пак в бутилката студена,
Окъпана във лунна светлина.
Главата ми не беше отрезвена,
Но знаех - не е изхода това.
Във мен роди се тази мисъл мъдра:
Колкото и да боли сърцето,
Дупчено с безброи игли,
Ти внимавай със шишето,
Огън с алкохол не се гаси!
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me