Нощта обгръща
последната секунда
на свойта власт
от непрогледна тъмнина.
Покрива всичко -
спящо непробудно
в покоите си земни -
с ласка - пелена.

На пръсти тръгва -
излива се въздишка
и в царството си тихо
се оттегля пак.
На изток хоризонта
избледнява с писък
и пуква се отново
възраждаща зора.

Морето - гладко
огледало се пробужда,
поело в дълбините
слънчевия диск.
А той усмихнат
по вълните хуква
и плисва радост
в уморения ми вик.

Денят прегръща
хищната минута -
превръща я
в шейсет секунди спринт.
И пак е нощ -
Луната във почуда
оглежда се в съня ми
от момини сълзи...