Капитанска акустика

На Камен бряг, който сънувах. И на неговите капитани.

На дъно ли се правиш вече, морски?
Преструваш се! Тъй както се преструва
удавникът на смърт - преди потъване.

Вълните май ги бъркаш с вълча глутница,
настроена платната ти да скъса
и после като котви да ги хвърлят
ръждясали под пясъка без памет.

Ти дълго изпълняваше заръките
на боцмани, кормчии и капитани.
От търкане на палуби превърна
душите на ръцете си в картофи.

От качване по мачтите забрави
за малките неща. И ги остави
на своята жена, която носеше
от рано черно - сякаш си й паметник.

През вахта от звездите се отричаше.
Стрелките на компасите следеше.
Посоките им учеше на тъмно.

Понякога се грижеше за супата.
Поглеждаше в хрилете всяка риба,
все още с устни мърдащи за въздух.
Изпращаше по дяволите Господ,
А после й отрязваше главата.

И все по- нямо пълнеше догоре
онези вечно жадни, прашни чаши
на своите гневливи руленосци.
С надежда, че когато си отиват,
поне един от тях ще ти запази
в наследство капитанската си шапка.

В очите ти остана само рулът.
Сега си уморен като корито,
жадуващо последния си пристан.

Нагазил си в соленото, бе морски.
До гърло си нагазил. Нямаш думи.
Но вълците наместо да отхапят
платната ти, те бутат жив на сушата.

Морето те направи капитан.
Не помниш ли? Единствено морето
съдби на своя служба назначава.

Недей да бъдеш лодка, от пробитите!
Над този бряг от камъни и миди,
гнездата са отломки от скалите.
Сбогуваха се гларусите с плячката -
залитнаха към някое пристанище.

С червени водорасли замаскира
следите им брегът. Засъхна в слънцето
червеното - подобно кръв от минало.

И няма кой обратно да изплюе
несдъвкана плътта ти, капитане
в солта - да стане вечен дом за рибите.

Платната са ти нужни, стар глупако.
Недей да акостираш. Акустирай
във шепота на морското говорене.
И вехтите корита плуват гордо.

Смъртта те чака, за да си довършите
започнатите чаши пръст във кръчмата.
Сама я остави да си допие.
Пък следващия път ще я почерпиш.