Влизам ...
Обезцветена стая.
В 307-ма изстинал е чая.
Леглото ме пъди,
набързо сякаш осъди...
Запотено стъкло
чупи ми нежно крила,
дограмата допуква се
блъска ме нежно в глава...
Стаята бяга ми,
моли  за своя миг тишина!
Климатик ме осъжда -
идвам  му в повече,
среден пръст ми показва сега.
Мивка си скърца
в нощна симфония,
тръбите бучат -
хлебарка целува ръжда...
Асансьорите викат
в самота разминават  
тъжната, своя съдба.
Нагоре, надолу -
по улица тичат безброй
самотни сърца...
Всеки сред чужди е,
търсейки сродна душа...