Зимата се върна.
Пада от небето
тих и бавен сняг
и целувайки земята
се стопява...
Самата вечност-
бяла и студена,
вали от небето.
И сред танцуващи
снежинки ненадейно
срещнах изгарящ
поглед... стопих се
като палава снежинка
танцуваща с огъня...
Пулсът ми кънти
в бялата тишина...
Плавният валеж
смути
пролетният сън
на природата.
Дърветата
ни замерят
с шепи
мокър сняг.


Мълчаливо вървим
по- тихи от снега
в прегръдката
на бялата нощ...
в прегръдката
на самата вечност...