Отново е средата на работната седмица, а аз пак седя и чистя ботушите си преди лягане защото сутринта много бързам и нямам време, а и без това приличат на нищо след всяко мое излизане. Пуста му работа не успях да се науча да си пазя вещите и сигурно никога няма да успея. Седя на килима в стаята и упорито си търкам левия  ботуш, който е насъбрал толкова много човешка мръсотия. Чистя го от хорската помия. От настъпаните лъжи и настъпаните критики през, които днес съм минала.
Чистя го от обидите, от нападките, кавгите и скандалите по варненските улици. Чистя го от съжаление, че всеки ден му се налага по два пъти да минава по един и същи път, по абсолютно същите изстрадали улици пълни със сиво ежедневие, опиянение от алчност и самота. Тъжно ми е, че му го причинявам. Той не го заслужава. Той заслужава повече. Да минава по улици пълни с усмивки, пълни с красиви думи, и да настъпва истински възхвали, не лъжи. Ще му го причинявам дълго още, поне докато не
дойде Пролетта и не започна на някоя друга невинна обувка да показвам злото.
А как искам всичко да е  усмихнато, как искам войната и убийствата да са мит, в които хората да не вярват и да мислят, че са дело на извънземни.
Истинска лъжа. Живот.Спадове и възвишения след това.

П.П.: Ако можеше всичко да е лесно, едва ли всичко щеше да ходи по хората.