Гарван смръщен ме носи в сърцето си,
всяка втора минута умира звезда,
по ветровития склон под небето ми
пълзи нагоре упорита трева
и задушава недъгавите кълнове
на желания, лишени от страст.
Търкулнато слънце по скучаещи хълмове
прогаря думи в дланите ми без глас.
Болката е монета от чисто злато,
но не стига да заплати връщане назад.
Губя се в тръстиките на дълбоко блато,
вятърът танцува с подранил листопад.
Ако програчи птицата абаносова,
ще се сепнеш ли в апатичния си сън?!
Ризата на грешница е поизносена,
но не мога гола да остана навън
и събирам бисерите на росата студени,
поне тях в окъсаната дреха да вплета.
Ех, ако имаше перушина по мене,
наместо тази бледа кожа на жена!...

Ще избягам от съня ти. Не ми пращай потери. 
Не ти ли стига, че ме сънуваш в птиче сърце?!
Залости си вратата. Злото да не я намери.
А мен забрави... Забрави моето лице.