Днес се раждаме, умираме след миг...
прераждаме след два... погубваме след три... и пак...
Векът измисли средство за разтуха на душата...
Прахосмукачката изсмуква всичко мръсно, зло, покварно,
но това е всъщност толкова товарно…
Вместо да смуче, издърпва,
тя просто прибира нейде навътре всяка бръчкава мъка и болка човешка! Щом напълни и задръсти се с боклук,
иска смяна тя… напук…
Неусетно, ден след ден,
смуче ни нещо, тежи…
Мислим, че чистим, заличаваме следите, бършем, мием...
– от боклуци ни следа, но не знаем, че душата наша е задръстена със стружки от разбити стъкълца на огледало, в което търсим вечно себе си така..!
Стане ли това…
Изваждаме... ”душесмукачката” за миг и мислим,
че всичко лошо ще изсмуче тя, но не
съзнаваме уви, че ние също сме... ” душесмукачка” за беди…
Обезличени, с души ограбени и  „чисти”,
няма и следа от човешки чувства, мисли…
Станали прахосмукачки на века…
стоим в ъгъла и обираме прахта…