Гнездо в снега

Неписан лист хартия е снегът,
а ти се стичаш сякаш капка кръв
с червеното си яке - по плътта му.
Тъй пусто е в затрупания път,
че няма с кой праха си да превърне
кръвта ти във съсирване на пепел.

Вървиш срещу кожуха на трамвая,
забавен от дъха на ветровете.
Не го преследваш.
Не преследваш никого.
Макар и да трепериш от изгаряне.

На спирката съм аз. И натежавам -
подобно празна, мидена черупка,
в която има ехо от умиране.
Гърдите си очаквам да разтвори
със хъркане трамваят. И да падна
дълбоко в тях - тъй сякаш съм удавник.
Макар да ми се иска ново дишане.

Ти идваш безцелно.
Аз чакам за бягство.
И тъкмо тогава, в средата на нищото
трамваят остава без пламък за тръгване.

Дали да пресечеш към мене релсите?
Или да продължиш да бъдеш чужда?
По дяволите! Ще ги пресека.
И няма да поглеждам зад гърба си.

Знам, трудно е да бъдеш стих от кръв,
когато нямаш тяло да споделя
душата на кръвта ти - като огън.

Не се страхувай! Няма да те хвърля
във тъмното си - като стара вещ.
Единствено палтото ми е черно,
но още пази място за гнездо
с надежда да си неговото име.