Чудя се какво ли ще се случи, ако внезапно думите започнат да означават нещата и нищо отвъд тях. 

Сигурно тогава хората ще изпитат глад за удобните, макар и понякога не дотам желани конотации, и ще изстрадат безпътството на лишения от утехата на всяка привидност и недоизказаност; тъй като поради своята едноплановост текстът няма да предполага създаването на допълнителни ориентири към самия себе си.

Безсмислени ще се окажат и грижливо отхранваната оригиналност на подтекстовите заигравания, и иносказателните проглеждания в Тайната, и концепциите за несъзнавана, въплътена в слово (с благоволението на висша благодат) мъдрост. И ненужни ще отброяват праха на самотата стотици томове, присвоили си функциите на мостове към истината. И културната памет ще склерозира за парфюма на метафорите, за сянката на контраста, за сфинкса на фрагмента, за приумицата на абстрактния образ. Питам се как в равното поле на денотативите ще виреят бурените на лицемерието и лъжата, както и стръковете на високата риторика и философията. Ако без предисловие думите освободят раменете си от овехтелите одежди на поезията и зъзнещи, но честни застанат пред света...

Може би тогава хората, загубили интерес към предъвкването на чутото и към иманярското дирене на изменчивата и морално неустановена универсалност, ще осъзнаят това, което е отдавна известно: че нещата са едни и същи, независими от назоваването, защото го предхождат и го надживяват.