До твоя дом пътека ме отведе

тъй стръмна и осеяна с лъжи

ръката ми в(ъв) твоята оплете,

и търсеща все твоите очи.

Остави ме до входната врата

тъй лесно без усилие отключи

покани ме с(ъс) капка суета,

но там и чувствата си ти заключи.

Предложи ми сърцето и душата,

но истината тъй умело скри

отдавна в тях живееше сланата

попари ме и мен - уви.

Сега си тръгвам празна и сама

не ме боли, по скоро чувствам гняв

спечели време, повече загуби

за жалката любов от теб узнах.