по Надежда Радулова

Там

листата са задомили

безкрая

и тревите

танцуват

на пръсти. Някак…

в камината на вятъра

оживяват лица.

И дървета.

Там

един сляп

почиства в душата ми

глухите коренища на думите.

И превързва

със минало

рани – на местото, където съм никнал…

Там,където живея сега,

времето минава на куцокрак,

А небето е загърнато с клюнове.

Мравките се готвят да удушат слънцето,

но пролетта не иска да скрие

изпраните облаци.

Само ливадите сгъват четирите си посоки.

И изтичат всяка вечер в очите ти… Там,

накъдето отивам

пчелите обличат новите си дрехи,

а светулките-новите си сърца.

И чашата на мрака се превръща в небе.

……Прочее, вечността понякога се спира там,

за да продължи

с умора, бавно прекосявайки Реката.

А Лодкарят се усмихва хитро

Със весла, обърнати нагоре…