Отново взимам стълбите по двена гръб с раница наполовина празна,а стълбите се чудят до къдеще се разгръщат тъй без перила предпазни.Усещам техният вибриращ страх от липсата на връзка със земята. Но нямам време. Преди години спрях. Днес няма да се спра. Ще продължа нататък. А те под мен да дрънкат камъни, да се страхуват, безръки и безкраки да се гърчат, по две ще ги прескачам и ще псувам, дорде местото в раницата свърши.